През годините имах възможност да живея в различни градове в България. Някои оставиха в мен прекрасни впечатления и мили спомени, които се заклещиха в съзнанието ми, преобразиха ме и ме създадоха такъв, какъвто съм. Други ме смачкаха моментално, парализираха ме и в следващите часове хващах влака в обратната посока. Глупаво е да говорим кой град е по-добър за живот, кой „става“ и кой не. Подобни мнения пречупваме през личната си призма, субективни са и без основание накърняваме чуждото мнение. Твоят град е този, в който откриваш себе си, в който си истински жив и живееш с радост и усмивка въпреки всички неудобства, които другите виждат. Твоят град е този, който те кара да мечтаеш, да искаш повече, да си щастлив, който обединява различните светове в едно и нищо стойностно не ти липсва. За мен този град е Берковица и това никога няма да се промени.
Колелото на живота се завъртя с правилната за мен самия ритмичност и след няколко години в странство из милата ни Родина отново стъпих на мраморния площад в Берковица. Когато си бил далеч от родния град, когато не си живял тук и се върнеш, емоциите са различни, истински, мачкащи, завладяващи, неповторими.
Въпреки изминалите години, отново нахлуват спомените за първите игри, за първите усмивки и караници, сбивания, за седенето по пейките, за кражбите на череши от градините, за счупени прозорци, махленски мачове, подсвиркванията под прозорците, забава, смях, понякога тъга, приятелските кафета, сбирките с компания, първото колело, кварталните кучета, първата телевизионна игра, първата топка, първата спукана топка, лошите съседи и добрите такива, за първото училище, дупките по пътищата, първия любовен трепет, разочарованията, победите. Миналото се материализира до всяко дърво, до всеки бордюр, пейка, къща. И спомените оживяват и те правят по-жив, по-човек. Това е магията на родния край – истинска магия, извираща от сърцето, не плод на илюзорна заблуда на подсъзнанието. И усещаш с цялото си същество, че това е твоят град, това си ти , от тук извира енергията ти, това е „твоето място“.
Понякога се чудя как мога да помогна на всеки от Вас да види Берковица през моите очи и да загърби дупките, мизерията, политиката, уличните кучета и котки, боклуците , треволяка, липсата на работни места, липсата на култура и такт, простащината, пиянството. Моля, погледнете отвъд тях. Бих дал всичко, за да може да видите поне за миг моя град – красив и цветен, едновременно динамичен и спокоен, зелен и чист, с усмихнати хора и млади „надежди“, с приветливи пенсионери, град, изпълнен с аромат на природа и борова гора, впечатляващ с величествени планински върхари, потънали в мъгли и облаци, тучни поляни и чист въздух, паркове, изпълнени с живот, град, в който водата е национално богатство, град на надеждата и новото начало.
Знам, че според много хора Берковица не е такъв град, но може би това е така, защото Вие не сте я видели като такава. Да, по-трудно е, но докога ще търсим лесното…
Ако сте забравили в какъв прекрасен град живеете, ако сте сломени от битовизма или Ви е трудно да отправите поглед към по-добрата Берковица, то прочетете внимателно следващите редове.
Един ден хванете под ръка любимия човек и се отправете към Хайдушките водопади, потопете се в хладната прегръдка на горската омая, отпиите бистра вода от препускащия планински поток, помълчете за минута и послушайте гласа на вечността сред пръските вода.
Поседнете на върха на Калето, следете облаците или преброите звездите, светещи над спящия град. Завъртете се и отново се почувствайте малки пред величието на природата. Заедно с Вас и Вашите проблеми стават по-малки. Отправете поглед напред. Поставете се на мястото на малкия град, закътан в прегръдката на суровата планинска гръд. Той не е виновен, че ние сме грешни.
Стигайки до центъра на града, погледнете напред и ще видите нашия стожер – Часовниковата кула, отмерваща час по час живота ни още от времето на отеца от Атон. В миг на камбанен звън, погледнете хората. Спират се, броят, едни се тюхкат , че са закъснели, други с одобрителна усмивка, че са „в час“, продължават напред бавно и спокойно. Животът си върви без излишна нервност – час по час, така както е вървял през вековете, още от времето на Паисий.
Отправете поглед нагоре, сложете раницата на гърба и след миг сте в подножието на връх Ком. Крачка по крачка, по стъпките на ненадминатия поет Иван Вазов, пресичате вековни гори, борове, покрити с мъх и спомени, Ви правят сянка и Ви амбицират да направите още една крачка напред към безграничната шир. Изправяйки се на върха, вижте защо природата е велика, вижте слънчевите лъчи, които прорязват небосвода. Вижте и Берковица -виждате ли дупките, мизерията, треволяка, простащината. Не, виждате я такава, каквато е – красива, тиха, невинно свита в планинската гръд.
Берковица е градът, който надживя Римската империя, град с традиции, град с култура, която не кой да е , а ние сме унищожили. Въпреки това, Берковица продължава и ще бъде моят град. Животът ни е една малка, крехка лодка, която вълните на живота шибат с яростен устрем и точно Берковица е онзи желан и търсен пристан, на който акостираме, когато имаме нужда от помощ, подкрепа и спокойствие.
Берковица е нашият дом, нашето бащино огнище. Тук се смяхме и играхме, тук преоткривахме света. Нека не забравяме откъде сме тръгнали, за да знаем накъде вървим. Народ без култура и спомен за миналото си, е дърво без корен – лесно гние и лесно се пречупва!