С Освобождението на България от Османско владичество започва новата история на страната ни. Спечелено с цената на много лични саможертви и отдаденост в името на националната идентичност, то е само началото на похода на България към национално обединение и независимост. Последвалите години на политически раздори, военни действия и кръвопролития, за пореден път поставят на изпитание българския народ и българския политически елит. В отстояване на изконната ни цел – свободна, обединена и независима държава – и възползваща се от временното състояние на Османска империя , изпаднала във военна немощ и неспособност да съхрани териториалната си цялост, България става част от военните действия, останали в историята под името Балканска война (1912-1913г.). Месеците на неспирни сражения стават символ на мъжеството на българския дух, прославят българската армия и нейните пълководци. Отзвукът за героизма и умелото ръководство на военните ни стратези достига не само до населението на Балканския полуостров. Европа все по-често започва да чува името на новоосвободена България. Забравената ни от някои държава, започва стремително да заема своето място сред развиващата се Европа.
И макар с победен марш и с викове „На нож!“ да превзема непревземаеми крепости, България попада в неизгодната позиция да бъде загърбена и „нападната в тила“. Политическите и военни ръководства на нашите доскорошни съюзници, все по-често влизат в тайни, вътрешни съглашения – напътствани от Великите сили или в опит да запазят дипломатически отношения с тях. Зараждащо се „буре с барут“ – така можем да наречем времената в края на 1912г. на Балканския полуостров. Това „буре с барут“ избухва през лятото на 1913г. и дава началото на Междусъюзническата война – трагична страница от новата история на България.
Основно, причина за избухването на Междусъюзническата война, е спор за територии. С края на Балканската война, един важен въпрос остава неразрешен – подялбата на новоосвободените земи. Това решение е оставено на съюзниците – дали това е грешка или умел политически ход от страна на Великите сили, трудно би било доказано категорично. С назряване на кризата в междусъюзническите отношения европейските държави с влияние (в това число и Русия) запазват неутралитет. Оказва се, че виновен ще бъде този, който пръв започне военни действия. Важно е да уточним, че военните действия може би са щели да бъдат избегнати, ако всички страни в конфликта са продължили в търсенето на консенсус чрез инструментите на дипломацията. Важно е, също така, да не пропуснем и да споменем, че намесата на Великите сили, в търсене на изгода от последвалите действия, води до избухването на „бурето с барут“.
В края на 1912г. започват междуособиците между военните съмишленици в Балканската война. Териториалните претенции към новоосвободените земи взимат възход и войната започва да бъде водена на няколко фронта – както на бойните полета, така и в задимените канцеларии на политиците. Люлка на раздора в голяма степен е територията на Македония – онази Македония, която до ден днешен е така обичана, но и така разрушителна за България. Сръбските власти, неправомерно, без особена правота на действия и отчасти в разрез с предварително постановени спогодби, завземат по-голямата част от територията на новоосвободените македонски земи. В опит за бързо установяване, те започват гонения от всякакъв характер над тамошното население с българско самосъзнание. Действия, които ще се превърнат в политика от страна на съседите ни в последвалите години. Именно на населението с българско самосъзнание се основава българският аргумент за неправомерното настаняване от страна на сръбските власти. Той се допълва от нарушаване на подписания българо-сръбски договор (подписан преди войната) и от факта, че България има най-голяма роля и дава най-много жертви по време на войната. Сръбските апетити са подхранвани, както от неспособността и нежеланието на сръбските власти да се противопоставят на Австро-Унгария, така и от стремежа им да намалят на всяка цена влиянието и развитието на българската държава на полуострова.
Сходен е и сюжетът на развитие на отношенията между Гърция и България. Претенциите и на двете държави първоначално са считани за големи и това е една от причините да не съществуват предвоенни спогодби. Исканията на българската държава, макар и справедливи относно етническия състав на по-голямата част от населението в новоосвободените земи, отново не са удостоени с внимание. Гръцката държава има стремеж да запази достъпа си до Цариград и се стреми да изтласка българите максимално на север. В опит да подплати претенциите си, Гърция нарича част от населението в освободените територии „българогласни елини“.
След като самостоятелно не успяват да постигнат резултати двете държави – наши съюзници – Гърция и Сърбия, осъществяват пакт срещу България, в който са включени спогодби, целящи взаимноизгодната подялба на Македония, както и уговорки и подкрепа в случай на бъдещи военни действия срещу доскорошния съюзник. Непримиримата позиция на българската държава кара двете държави да направят новосформирания съюз още по-силен, опитвайки се да привлекат на своя страна Румъния и Османската власт, но опити им претърпяват първоначален неуспех.
На 16 юни 1913г. българската армия започва военна офанзива срещу доскорошните съюзници и по този начин „развързва ръцете“ на вече подготвените за това съглашенци. Изтощената ни армия започва поетапно да бъде изтласкана назад и въпреки героичните си подвизи, символ на жертвоготовност и непримиримост в отстояване на националния идеал, започва да губи войната. Привлечени от благоприятните събития, във военните действия срещу България, се включват Румъния и Османската държава. Малко повече от месец след началото на конфликта, на 28 юли 1913г., е подписан мир. България се признава за победена.
Десетките карикатури, залели западната преса, нагледно обрисуват положението, в което се е намирала държавата ни. Заобиколена от приятели, превърнали се в предатели, тя няма възможността да запази своите позиции и изоставена от всички, губи войната. Великите сили затварят очите си за над 170 000 жертви и в търсене на лични интереси, насъскват доскорошните съюзници. Свикнали сме да определяме Междусъюзническата война като национална катастрофа, но също така тя е и повод за военна гордост. Тази война издига българския боен дух на един недостижим пиедестал. Геройските военни успехи и трагичните, саможертвени неуспехи, са символ на чистата и несломима мечта за национално обединение. Мечта, за която българският народ плаща с живота си – за пореден път. И за пореден губи – на масата за преговори.
