Скромна лепта за надежда и усмивка

В навечерието на Коледа „Заедно за Берковица“ за пореден път ще организира своята кампания „Сподели обяд с пенсионер в нужда“. Тя ще бъде проведена на 8-ми декември и се надяваме да обхване още повече села и нуждаещи се. Повече информация:

В края на публикацията може да видите видео от Великденската ни кампания.

Кому е нужна тази кампания и защо ще бъде проведена отново?

Северозападът е най-бедният край в България. Факт! Но всички ние си мислим, че знаем колко е страшно и трудно, че разбираме мизерията, бедността и самотата. Нищо не разбираме, не можем дори и да си представим… Мислим си, надяваме се, че разбираме трудния живот на хората, болката и страданието , с което се сблъскват всяка минута. Докато не отидем при тях и не видим с очите си, не усетим с дъха си и цялото ни същество не потръпне от страх, мъка и безпомощност. Тогава осъзнаваме колко страшно е да си на тяхно място.

В околните села част от хората живеят на ръба на мизерията, далеч под социалния минимум, далеч от разбирането ни за живот. Самота, бедност, студ, тъмнина, страх … За нас в повечето случаи това са просто страшни думи и усещания, с които може би сме се сблъскали, но дори и да е така, това е било за кратко, с ясната идея и надежда, че ще дойде по-добро време. За голяма част от възрастните хора тези усещания и възприятия са ежедневие и несломимо статукво.

Голяма част от тях вече не хранят надежда, че нещата биха се променили дори за миг, те се носят като сенки между двата свята – този, сегашния, лишен от мечти и надежди и онзи, отвъдния, в който надеждата за светлина и спокойствие, е още жива. Гледаш ги, хора от плът и кръв, а всъщност призраци – очите им пусти, тъмни, насълзени, гледаш в тях и немееш. Човешка трагедия, нелогична за този и миналия век, за мирно време и развита цивилизация.

Може би ще бъде по-лесно, ако Ви дам някой друг пример:

повечето хора са облечени наведнъж с всевъзможни дрехи – потници, тениски, пуловери, елеци, якета – всички една върху друга, тъй всяка е прилична на дрипа, с множество дупки. Всяка следваща покрива част от предходната дупка. Тъжна подредба, целяща топлина.
стаите им са тъмни, опушени, студени, облепени със снимки на починали роднини, на които хората се молят да ги приберат при тях. Тук там се мярка спрял часовник, някоя икона и догаряща свещ. Докато погледът ни пъзли с уплах по стените, крушката на тавана е разклатена от леденото течение на зимния вятър, нахлуващ през счупения прозорец, облепен с вестници и найлони.
хора, които са се сраснали с черни забрадки, инвалиди, изнемощели, съсухрени, болнави, с празен поглед, самотни и бледи, стоят и говорят вяло – за миналото, за този последен техен пристан, на който са закотвени. Но не от някой друг. Самите те са останали там – във времето, в което са били хора с нормален живот, с близки и приятели, с усмивки и надежда за достоен живот в пенсионна възраст.
и още много – но думите са излишни. Нямат стойност и е невъзможно видяното да се постави в езикова рамка.

Поемат пакета с немощни ръце, разплакват се, тихо благодарят и искат да си говорим – без значение за какво, просто да си поговорим, да поседим с тях поне за минута, да видят чуждо лице, да чуят говор, да усетят друго човешко същество. И без да се усетят почват да говорят – за миналото, за отвъдното , за загубен живот и роднини.. И плачат – тихи сълзи, ронещи се по набръчканите, корави лица… Тихи сълзи, падащи като остри кинжали върху нашите сърца.

И в този момент ние се сриваме. Ние усещаме колко слаби сме всъщност, как само се оплакваме, как не оценяваме това, което имаме, как сме се самозабравили и колко слепи сме всъщност – слепи за това, което имаме, за хората, от които сме заобиколени, слепи да видим светлината, да усетим топлината, да вдъхнем живота.

Хора без надежда, даващи надежда…

Хората виждат , че са ни натъжили. И в този момент забърсват с корава ръка сълзите, усмивка пречупва тъгата по лицата им и ведро ни успокояват. Те – онези страдалци, които нямат нищо и никой. Всичко написано в горните редове изчезва. Пред нас стоят исполини на вярата, надеждата и добротата. Няма и помен от онази тъга и желание за смърт. Окуражават ни, че не е толкова зле, а ние виждаме и знаем, че ни лъжат. Но те не ни слушат – те искат само да помогнат, хора без надежда, даващи надежда. Може би го правят с последни усилия на душите си, с ясното съзнание, че тези усилия са им нужни, за да могат да преживеят следващите часове на самота и мрак. Но те дават. Това е тяхната скромна лепта към нас, с която да ни зарадват, да ни накарат да се усмихнем и продължим напред. А те?! Те не се интересуват от себе си. Важното е да помогнат на другите около тях. Сблъсък на два свята, на два типа съзнание, на живот и смърт.

Когато ни питат защо всяка година правим тази кампания, не знаем точния отговор. Може би избиваме комплекси, може би вярваме, че дори и с малкото , което даваме, ставаме част от решението на проблема, може би се чувстваме добре, когато правим добро или може би имаме нужда някой да ни вдъхне надежда, да преоткрием себе си и това, което имаме, да не живеем в сив свят, покорен от усещането , че всичко е даденост и статуквото не можем да бъде разрушено. Може би просто искаме надежда – от тези, които я нямат и някак си я получаваме.

Затова и тази година колите ни ще потеглят към планинските села, ще влезем в познатите къщи, ще видим познати лица и ще скърбим, плачем и се смеем заедно с тях, Може би за последно. Животът е тежък , студът е суров, а здравето им – прекалено крехко и непостоянно. Ще имаме спомените, ще имаме надеждата, ще преоткрием себе си и ще накараме едно човешко същество да се усмихне. Убедете ме, че има нещо по-важно от това. Няма да успеете. Не и след като сте видели тези хора.

Помогнете ни да направим последните дни на тези хора по-ведри. Можем да постигнем това. Бъдете част от снопа слънчеви лъчи, който разкъсва сивотата на ежедневието ни. Бъдете промяната и надеждата, бъдете положителните герои.

На посочените линкове може да видите повече информация, свързана с кампанията ни, както и видео от проведената акция преди Великден Убедете се сами, чуйте, а не слушайте, вижте, а не гледайте. Вярвам във всички нас, вярвам, че можем да бъдем по-добри. Вашата скромна лепта ще замени страхът с надежда, студа с топлина и тъмнината със светлина.