„Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…“

Днес отбелязваме 172 години от рождението на Христо Ботев. 172 години са само няколко песъчинки в пясъчния часовник на времето, когато става въпрос за подобен гении, завети и дела.

Днес българският народ пак ще поднесе цветя пред паметниците на Ботев, днес медиите ще ни напомнят за героя, за свободата и смъртта. Забързаното ни ежедневие ще спре за няколко минути. Как ще изживеем тези минути, всеки ще реши за себе си – един ще притихне със сведена глава, друг ще продължи по пътя си, а трети пък ще се подиграе. Но дано тези минути станат часове, часовете – дни, а дните – месеци и т.н.. Нека заветите на Ботев кънтят в умовете ни, нека разбуждат заспалия лъв в нас и нека стихове за Ботев се мълвят и утре. Нека Той продължава да бъде противоречива личност, нека ни разделя, нека ни обединява, нека неговият бурен нрав ни плаши, нека ни е страх от неговото възмездие, нека стремглаво крачим по неговите стъпки – буйно и метежно – като буря, като ураган, като несломима сила в името на народната правда и благоденствие.

Един ден синът ми ще ме попита за Ботев, за неговото дело, смърт и лобно място. За него историците спорят и до днес. Но аз не бих спорил… Бих разказал на сина си за героизма и саможертвата, за възвишените идеали и посочвайки сърцето му, бих му казал, че Христо Ботев е жив. Той живее в нас, в нашите сърца и умове, напътства ни, дава мощ на десниците ни и ни подава ръка в мигове на отчаяние и безверие. Ние избираме дали да се вслушаме в гласа на Христо Ботев, дали да се вслушаме във вътрешния си глас. И дано този глас ни разтърсва всеки ден, дано ни разкъсва вътрешно и не спира да ни заклеймява, когато отвръщаме глава пред неправдата и проблемите на Отечеството.

Преди 172 години се роди поредният достоен син на България. Днес такива има все по-рядко. Нека поне не забравяме тези, които дадоха живота си, за да живеем ние свободни и независими.