„Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…“
Днес отбелязваме 172 години от рождението на Христо Ботев. 172 години са само няколко песъчинки в пясъчния часовник на времето, когато става въпрос за подобен гении, завети и дела.
Едва ли има друга, така обширна и всепонятна наука като историята. Разлиствайки нейните прашни страници, ние се впускаме в едно шеметно и приказно пътуване, в което страстно и метежно се преплитат години, векове и ери, герои и митологични титани оспорват мястото си в света на хората, а събитията следват едно след друго, сякаш забързани от силата на скоростно-въртящ се механизъм. Едва ли има друга наука, която с такъв детайл да може да върне времето назад, да възроди пред нас велики картини от живота на дедите ни и да изрисува с тях огромно пано – живо и реално. Но дали наричайки историята наука не омаловажаваме самата нея?
отколкото да седнеш и да плачеш…
Нямаше да пиша това, ако този ден бе предшестван от весели случки или поне бе обагрен в ярките цветове на есенния делник. Защото за хубавото или обикновеното никога не пишем и не говорим. Споменаваме само лошото. И може би така го правим живо – не знам, това е тема на друг разговор.
[youtube https://www.youtube.com/watch?v=s4xITtVBIGI&w=560&h=315]