Драги приятели и съграждани,

Хайдушките водопади са една от атрактивните природни забележителности в нашия регион, която привлича туристи от близко и далеч. Малко са гостите на града, които не отделят няколко часа, за да се насладят на хладната прегръдка на гората и да послушат ромона на планинската река.

Тук обаче поставяме едно голямо „НО“!

С годините сякаш свикнахме пътят към Водопадите, реката, както и самите те, постоянно да са занемарени, замърсени и не само че не привличат туристи, но и отблъскват ентусиастите, решили да посетят тази природна забележителност. Случвало се е да се предприемат някакви мерки с цел облагородяване, но те винаги са половинчати и прекалено краткотрайни, лишени от всякакъв контрол и бъдещо развитие. Неведнъж се е налагало „Заедно за Берковица“, заедно с познати и приятели, да разчистваме от боклуци – не само пътя до водопадите, а и гората и реката около него. За самия път дори не е нужен и коментар.

„Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…“

Днес отбелязваме 142 години от саможертвата и подвига на Христо Ботев и водените от него четници. 142години са само няколко песъчинки в пясъчния часовник на времето, когато става въпрос за подобен гении, завети и дела.

Днес сирените пак ще завият, ще напомнят за героя, за свободата и смъртта. Забързаното ни ежедневие ще спре за минута. Как ще изживеем тази минута , всеки ще реши за себе си – един ще притихне със сведена глава, друг ще продължи по пътя си, а трети пък ще се подиграе. Но дано тази минута стане час, часът – ден, денят – месец и т.н. Нека сирените пищят в умовете ни, нека техният вой разбужда заспалия лъв в нас и нека стихове за Ботев се мълвят и утре. Нека Той продължава да бъде противоречива личност, нека ни разделя, нека ни обединява, нека неговият бурен нрав ни плаши, нека ни е страх от неговото възмездие, нека стремглаво крачим по неговите стъпки – буйно и метежно – като буря, като ураган, като несломима сила в името на народната правда и благоденствие. 

Един ден синът ми ще ме попита за Ботев, за неговото дело, смърт и лобно място. За него историците спорят и до днес. Но аз не бих спорил… Бих разказал на сина си за героизма и саможертвата, за възвишените идеали и посочвайки сърцето му, бих му казал, че Христо Ботев е жив. Той живее в нас, в нашите сърца и умове, напътства ни, дава мощ на десниците ни и ни подава ръка в мигове на отчаяние и безверие. Ние избираме дали да се вслушаме в гласа на Христо Ботев, дали да се вслушаме във вътрешния си глас. И дано този глас ни разтърсва всеки ден, дано ни разкъсва вътрешно и не спира да ни заклеймява, когато отвръщаме глава пред неправдата и проблемите на Отечеството ни.

Ако все пак не чувате този глас, ослушайте се днес в 12:00ч. – ще го чуете… Шепот от миналото отправен към бъдещето… И дори сирените няма да го заглушат…