• впечатления от „Сподели обяд с пенсионер в нужда“2018г.

Преди дни разговаряхме с приятел за последната кампания на „Заедно за Берковица„, а именно „Сподели обяд с пенсионер в нужда„.  Той се интересуваше какво ни е накарало да се занимаваме с нещо, което въобще не е наша грижа, нещо, за което трябва да се грижи държавата, нещо, за което никой не ни е молил. И тогава тези въпроси предизвикаха в мен други такива, започна една главоблъсканица, целяща да открие най-правдоподобния отговор, лишен от излишен драматизъм, а състоящ се основно от прагматизъм и нормално стекли се събития.

Започнах с това, че кампанията се провежда за пети път от „Заедно за Берковица“. Без да искам се залутах в класическия пропаганден жаргон и следвах поетапните стъпки на опорните точки. В този момент спрях и реших да предизвикам съзнанието си и спомените си. Те откриха пред мен онези картини, до които ние се докоснахме в онази събота, в която раздавахме хранителни пакети на възрастните хора в крайна нужда в околните на Берковица села.

Няма как да бъде описана мотивацията ни. Това са емоции и желания, които те обземат, видял веднъж мизерията, в която живеят твоите сънародници. Знаеш, че никой няма да им помогне и не можеш да се примириш с това. Запретваш ръкави и действаш – алтернатива няма. Защо ние или защо аз – ами, защото други няма.

Тазгодишната кампания беше тежка за нас, хората от „Заедно за Берковица“. С годините ние бяхме изградили познанства и приятни взаимоотношения с голяма част от хората , на които помагахме. За съжаление тази година, някои от тях не ни посрещнаха пред схлупените си къщи. Според някои това може да се класифицира като нещо нормално , но не е така. Може би щеше да е нормално, ако хората бяха завършили земния си път поради старост или тежка, неизлечима болест. Е, някои от хората, които загубихме тази година си отидоха от недохранване, мизерия и студ през зимата, която така и не успяха да прекарат. И тук веднага се сещам за онзи първи път през 2015г., в който посетихме Севда, живееща в нещо подобно на обор, без врата и прозорци без стъкла, в края на декември, цялата в черна пепел, с напукано лице, влакнеста коса, но с усмивка – странна за положението й , но усмивка… Севда, на няма и 50 години… Тази жена вече я няма… Загина – гладна, премръзнала, самотна. Всичко това в европейска България по време на нашето европредседателство. Въпреки усилията, положени от местния кметски наместник. Просто държавата е такава – зла мащеха. Черна действителност.

В едно от селата жена, на която трябваше да дадем помощ, беше загубила сина си преди четири дни. Погребала детето си, но излезе на прага с мирно лице и спокоен, здрав дух. Питам се през какво трябва да премине човек, за да може така равнодушно да приеме смъртта на детето си? Те ли са силни, ние ли сме слаби, в два различни свята ли живеем? Давам й пакета, тя говори и благодари, аз не мога – буца, заседнала в гърлото ми, спира дори и заучените фрази.

В друго село една от познатите ни баби е била паднала.. трети месец лежи на легло със счупен крак. Моли се да мре, не иска да живее, не вижда смисъл, боли я , това не е животът, за който копнее и за който си заслужава да се бори. Зададе ни въпрос, на който не знаем как да отговорим – „За к’во да живеем – погребах трима сина, да бе си отишла я…“ Отговорете Вие , ако можете. Същата повтаря това вече 4-та година.

Друг дядо, наш любимец, който преди ни посрещаше с усмивка пред къщата, днес ни чака немощен и приседнал в малката си стаичка, събрала в едно целия му живот. Около него лекарства, тенджери, вестници, завивки, книги, дърва, столове, някъде там креват, печка, маса, чинии, дрехи – всичко това в една стая, няма как да се грижи за другите.

Други баби и дядовци ни посрещат в стаи, окичени с некролози на техните близки – последните им приятели, правещи им компания през последните седмици/месеци/години от техния земен път. Призраци, обитаващи призрачна стая. Картина, описваща реалността.

Може да Ви споделя още много, но няма смисъл. Не съм от тези, които умеят да описват и поставят в езикова рамка емоциите – онези емоции,  които ни изпълниха през онзи съботен ден.

Имам навика да започвам текста песимистично, а оптимизмът да формира финала на писанието ми, да вдъхва надежда и да служи за поука. Сега ще е малко по-различно.

Да, от всички 76 нуждаещи се, на които раздадохме хранителни пакети и обърнахме внимание, по-малко бяха тези , които бяха под прага на мизерията. Имаше такива хора, които се държаха – незнайно за нас как. Те бяха обнадеждени, че отново нивите ще раждат, хората ще се върнат по селата, селските тлаки отново ще изпълнят мегданите и забрадките ще бъдат заменени от „американските шапки на младите“ (цитирам бабите). Слушах ги с лека усмивка и силно недоверие – не виждам как, нямам техния силен дух, вяра и надежда.

Тези оптимисти пълнеха шепите ни с бонбони, даряваха ни с усмивки и прегръдки, на нашите песимистични въпроси те отговаряха с укор към нашето мислене, с усмивка и поглед, вперен напред, изпълнен с надежда, с упоритост и с плам. Тези хора ни накараха да се замислим над своето битие – от какво имаме нужда, за какво се борим, кое е важното в днешно време и за какво си струва да се раздадем. Въпроси, в единия момент без отговор, а в другия – с много лесен такъв.

Балканските села не са умрели. Те са жив и пулсиращ организъм, по-голямата част от хората там са изпълнени с надежда, сърцата им са изпълнение с дух и кураж за бъдещи  времена. Макар и изпаднали под прага на минималната заплата / пенсия, те не губят състоянието на духа си, напротив – дават кураж и на нас. Въпреки всичко, те имат нужда от подкрепа – материална и духовна. В противен случай ще изчезнат – и хората, и селата.

След всичко това неминуемо следват онези важни въпроси – къде е държавата, къде е отплатата за десетки години работа, през които са строили и организирали с пот и кръв тези хора. Къде отиват техните и нашите данъци – здравна каса, социално осигуряване, къде са политиците – самозабравилите се бирници. Тези хора не искат много , само да живеят спокойно и достойно. Това за тях е вече мечта. Драги политици – държавни и регионални, приканвам ви да отидете при тях сега, а не в навечерието на изборния ден. Тогава ще е късно – тях няма да ги има, а тези, които ще са останали, може да не ви посрещнат с добро .

Многократно е повдиган въпросът за българския пенсионер. Многократно е повдиган въпросът за северозападния пенсионер. Въпроси, отекващи в пустотата на народното недоволство. Никой не се интересува от това, какво се случва с тези хора, никой не го е грижа дали умират – те са просто суха статистика в прашни, прошнуровани тетрадки. Доживяхме този момент – човешкият живот да бъде сведен до ред в статистическа таблица.

Темата е голяма. Трудно може да бъде описано всичко което видяхме. Очаквайте нашето видео, посветено на тазгодишната кампания в помощ на пенсионерите, видео, целящо да покаже техния бит и реалността в селата около Берковица. Надяваме се, че то ще достигне до повече хора, за да може повече наши сънародници да се запознаят, както с бедността в нашия роден край, така и със силата на духа, крепящ млади и стари толкова много години.

P.S.  Тъжно, но факт – вече седмица след проведената от нас кампания, информация за нея не се публикува или разпространява от сайта на общината. Всичко това след изпратени прессъобщения в различни форми (няколко пъти). Явно грешим, очаквайки от берковската администрация да публикува информация за нещо, случило се на територията на Общината. Явно грешим и във вярата, че въпреки многото грешки в миналото, администрация може да се поправи, но сме сигурни в едно – прикривайки проблемите, вие ги задълбочавате, ставате част от тях, не си правите услуга, а дори обратното. Интересът към нашата инициатива беше повече от голям и продължава да расте, очаквайки видеото за селата и хората в тях.

Докато интересът към вас става все по-малък.