Едва ли има друга, така обширна и всепонятна наука като историята. Разлиствайки нейните прашни страници, ние се впускаме в едно шеметно и приказно пътуване, в което страстно и метежно се преплитат години, векове и ери, герои и митологични титани оспорват мястото си в света на хората, а събитията следват едно след друго, сякаш забързани от силата  на скоростно-въртящ се механизъм. Едва ли има друга наука, която с такъв детайл да може да върне времето назад, да възроди пред нас велики картини от живота на дедите ни и да изрисува с тях огромно пано – живо и реално. Но дали наричайки историята наука не омаловажаваме самата нея? Нима толкова лесно бихме могли да поставим в рамка нейната сила и способност? Дали не е по-удачно да наречем историята универсален пътеводител, гид в света на човечеството, наръчник за живот.
Нека историята не е поредната хуманитарна наука. Тя е нещо много повече. Познаването на историята, нейната детайлност и всеобхватност, би ни предоставило достъп до древни знания, факти, наставления, заключения. Чрез нея  бихме могли да осъществим контрол над прашинките на пясъчния часовник на времето. Или поне бихме си взели поуки и бихме ги наблюдавали с повишено внимание. Историята е тази, която ни учи как да живеем утре. Чрез нея миналото ни нашепва и ни напътства. Чрез познаването на историята ние се учим, както от достиженията на древните, така и от техните падения. Смисълът на историята е да бъдем запознати с делата на тези преди нас и на базата на техния опит, на нашия опит, да градим един нов, развиващ се свят, с ясни и целеустремени перспективи. На база на миналото, ние формираме нашето бъдеще. А как щяхме да познаваме миналото си, ако историята не ни предаваше неговите тайни.

Историята е тази, която полага фундамент, върху който да градим съзнанието си, възприятието си и културата си. Понякога тя ни прави горди, кара ни да вървим напред с високо вдигната глава. Друг път, тя ни кара да поспрем, да замълчим и да признаем своите грешки. Чрез нея имаме възможността да се поучим от тях, да ги избегнем и да продължим напред. Често говорим за културата и народопсихологията на хората, но дали си даваме сметка, че голяма роля в тяхното формиране, е изиграло именно развитието на историческата дисциплина. Сама по себе си тя е метежна сила, която може да издига и да сваля главнокомандващи, да съгражда и унищожава държави, да променя религиозната обвързаност и да подменя културните особености. Тя е източник на информация, а всички знаем, че който разполага с предварителна информация, той вече води в надпреварата.

Като говорим за история, нека не пропуснем и историците. Посветили себе си на това тайнство, те са тези, които имат способността да говорят с миналото, да го тълкуват, анализират, коментират и да го предоставят на нас, обикновените хора, под формата на един синтезиран завет.

„Длъжен съм да предам всичко, което ми се разказва, но да му вярвам – не съм длъжен.“ – казва самият Херодот. Понякога историята се моделира. Да, звучи ужасно. Ще попитате как може някой да е толкова арогантен, за да има дързостта да се намеси сред изписването на страниците на времето. Понякога историята се пише от победители, те се опитват да я променят в угоден за тях вариант. И успяват. Но за много кратко. Защото преди всичко историята е истина. Тя се базира на факти, на древни писания, запазени през вековете, на опита на милиони души, живели преди нас. В света няма такава всемогъща сила, която може да контролира такъв поток от информация, такъв бесен порив на времето.

В голяма степен историята се базира на изучаване и анализ на миналото. Често смятаме това минало за нещо мъртво, преминало, без възможност за завръщане. И ако не бе историята може би щяхме да сме прави. Но именно тя ни учи, че новото всъщност е забравено старо. Че настоящето е пропито от миналото и е следствие от него, че то живее сред нас, а ние често дори не му обръщаме внимание. И грешим. Ако нямахме познания за миналото, ако не можеше то да ни дава крила в мигове на безнадеждност и да ни прави находчиви на базата на натрупан опит в сложни моменти, то човечеството и познатия ни сега свят биха рухнали като гнило дърво без корен, изправено пред метежните бури на времето. Познавайки миналото си, ние осъзнаваме настоящето и градим бъдещето си. Това е ролята на историята – да ни предаде завет за бъдни времена.

Нека не наричаме историята наука. Нека тя за нас да бъде пътеводна светлина. Нека тази светлина разкъсва света на сенките и непознатото и повдига пелерината на отминалите времена.  Нека се учим от историята. Нека я тълкуваме като завет. Нека все повече се вслушваме в шепота на Клио, която тихо ни мълви и разказва за това, което някога е било.

За да осъзнаем значимостта на историята нека си зададем един въпрос – какво би било битието ни без нея или без нейното познание. Дали ще можем да се справим или времето със своята цикличност смазващо ще ни притиска в ъгъла и ние без да осъзнаваме къде грешим и какво правим, ще се блъскаме в стената на собствената си некомпетентност. За щастие, историята е тук и ни напътства. Историята ще бъде винаги с нас. Изчезне ли тя, изчезне ли споменът за миналото, изчезва и бъдещето ни. И ако все пак искаме да класифицираме историята като наука, то нека тя да бъде наука за живота (с кратко допълнение – Как да го живеем.) .

…А по-добре е да подгониш вятъра,

отколкото да седнеш и да плачеш…

 

Нямаше да пиша това, ако този ден бе предшестван от весели случки или поне бе обагрен в ярките цветове на есенния делник. Защото за хубавото или обикновеното никога не пишем и не говорим. Споменаваме само лошото. И може би така го правим живо – не знам, това е тема на друг разговор.

В понеделник, ден 25 от месец ноември, се проведе сесия на Общински съвет, град Берковица. Да, всички сме гледали Парламентарен контрол, но не – тук нещата са по-различни. Тук ги няма камерите (в долните редове ще разберете защо), тук ги няма журналистите (в долните редове няма да разберете защо), тук го няма зрителския интерес, гласуването става с вдигане на ръка – повечето кимат и  тактуват в такт, както правехме ние като малки в часовете по музика. Без усет, с неохота, понякога с притеснение, докато видят как е гласувал техния партиен колега или опозиционер. А може би гласуването е една зациклила игра на камък-ножица-хартия, в която участниците все не могат да се сетят за правилно или поне различно от казионното решение. Радиоточките глухо кънтят, а от стената, проектирани на черно-бели снимки, ни гледат тъмните очи на бивши ръководители на нашия град, томове правна литература, някоя завехнала хризантема и не на последно място по важност – знамена – на града ни – красивата Берковица, на Родината ни и на ЕС. Гледаш ги и се чудиш – в миналото ли сме, в бъдещето ли сме, какво взехме от миналото, за да пренесем в бъдещето, какво ще вземем от бъдещето, за да оставим в миналото. За настоящето не ни се говори – то за нас е предрешено и нагласено срещу нас. Така мислим всички. Така мислим дори и тук, в тази зала. В тази зала, в която се коват закони. Въпреки че имам добри познати в този ОС – вярвам в тях, зная, че те биха работили за града ни, сигурен съм в техния всепомитащ идеал. Явно обичаме да вярваме в бъдещето и да го преследваме. А когато го настигнем и вземем в ръце, отново да го захвърлим, да го направим настояще, да го зарежем и отново да побегнем в едно неспирно преследване…

Но не това е най-важното в случая. „Заедно за Берковица“ поде поредна инициатива в помощ на града и съгражданите си. Нарекохме я „Граждански контрол“. Да, звучи гръмко, но такива са и нашите планове. Ние искаме да събудим гражданския стремеж към по-добър живот в нашия град. И знаем, че разбуди ли се, този стремеж е всепомитащ и непрощаващ. Именно поради тази причина името трябва да звучи гръмко. Отплеснах се, простете.

Та, част от този „Граждански контрол“ включва записване на сесиите на ОС и последвалото им излъчване в Youtube и Facebook. Първата сесия мина, записите бяха направени и публикувани, народът ги посрещна – кой с благопожелания към управляващите, кой с благопожелания към техни роднини. Завъртя се дискусия, групите се раздвижиха, повече хора започваха да проявяват интерес към случващото се в голямата зала със завехнали хризантеми и нови знамена. Споровете от партийни станаха надпартийни, споменаваха се права, свободи, дълг, идеи и съвети валяха като куршуми – за съжаление насочени в пространството, но това бе само началото. Инициативата ни бе успешна – тя бе създадена от хората за хората. Създание в най-чистата му форма.

Началото бе дадено, ентусиазъм до небето, вяра, че Берковица може повече, че хората можем повече, че бъдещето ни може повече. Да бе, я се стегнете – зашлеви ни шамар реалността.

Втора сесия, шушукащи си съветници на групички и дадено начало. „Добър ден“ и довиждане. Така лично аз видях тази сесия – не нейното начало, цялата сесия. Сега ще разберете защо. Запис на сесията бе отказан. Не, грешка – бе забранен, бе низвергнат, бе заклеймен. Записът или свободата, записът или правата, записът или светлината в бъдния ден – решете сами.

Няма да се впускам в обяснение на правилника – да цитирам алинеи, пунктуация, закони и наредби. „Заедно за Берковица“ има право да снима и записва тези сесии. Право да снима има и всеки един от Вас. Ние имаме всички права на света, всички. Имаме правото да питаме, да искаме, да изискваме, да харесваме, да мразим, може би дори понякога да обиждаме, да харесваме, да обвиняваме и да защитаваме. Имаме правото да живеем, да говорим и понякога дори да пеем. Днес това наше право бе потъпкано. Не, то бе смазано. Уповавайки се на Конституцията разкъсаха Конституцията. Светлината на камерата загасна, микрофоните стояха там, пред нас – като щикове, които да грабнем в ръка и с плам да влезем в битка в името на нашия идеал – гражданската свобода. Но не, дори тези щикове бяха „изтръгнати“ от ръцете ни, оставяйки кървави дири по тях. Не ни бе дадено право на глас. Занемяхме, онемяхме, потъмняхме. И всичко това – с уж законови аргументи, съшити с тънки, вехти конци. Няколко съветника роптаят срещу неправдата, един от тях вдига ръка, размахващ документи – доказателство за правда, пергамент в името на правдата и свободата. Но никой не иска да го чуе. Въпреки това той тръгва – гледка от миналото, поход на правдата със закон в ръка, но … върнат е, било гласувано. Всичко за днес е свършило. А ние сме там, там са и хората, които искат да записваме, зад нас са стотици, които чакат публикацията ни и нетърпеливо отбелязват имената ни в социалните мрежи с въпроси кога да очакват новата сесия. И единственото, което ни спира да влезем в безмилостен дебат, е смирението. Или може би възпитанието. Защото вярваме, че така трябва. Това е нашето ново време и за такова време бихме се борили.

И след нашето мълчание други 10 герои на новото време моделират новото време. 10 герои на новото време не живеят в нашето новото време. 10 герои на новото време, които изтръгнаха езика ни и извадиха очите ни…

Не ме разбирайте погрешно, драги господа общински съветници – повечето от Вас не ме харесват, за други съм непознат, за други може би съм приближен. Помислете – всичко, което правите сега , ще отеква след Вас. Крачките, които правите, са крачки в кал, а в калта дирите остават. На тази сесия вие отнехте сетивата ни, но само за няколко минути. След това ние се върнахме по-силни и по-убедени. И не, не защото сме по-добри, умни или талантливи от Вас. Върнахме се по-силни, защото имаме съюзници – правотата, искреността, гражданите, Градът, истината. Защото ние сме Заедно за Берковица. Винаги сме били това и винаги ще останем такива. Докато Вие не сте обединени, вие сте всичко друго, но не и „заедно“.

Към тези 10 общински съветника – разбирам, между нас единомислие в политически аспект надали ще има. Доказахте това днес. Надали имаме и допирни точки в различни други сфери. Но има друго по-важно от мен и вас. Вашата клетва, Вашите думи, че ще работите за Берковица, че обединени ще чертаете новите съдбини на града под Ком. Втора сесия и крах – оказвате репресия срещу единствената гражданска формация в града, просъществувала 7 години и допринесла малко или много за града. А вижте как е в град Вършец – там институциите търсят гражданите. А вие ползвате гръмки думи и се кичите с обещания. Драги десет съграждани, смятам, че днес допуснахте първата си грешка като общински съветници. Видимо от последвалите реакции, хората не харесаха това спускане на завеси около вас. Вярвам също, че ще се видим скоро. Дотогава – прочетете „Вяра“ на Н. Вапцаров. Така ще разберете какво за нас значи Берковица! След това се замислете какво значи Берковица за вас – ако въобще означава нещо…

Благодаря на тези съветници, които застанаха под знамената на правдата и гражданското общество, на тези, които защитиха Берковица и берковчани.
Димитър Манов

Заедно за Берковица