*Фотограф - Йордан Йорданов / Photo Shots /

Приказната хармония на Хайдушките водопади

*Фотограф – Йордан Йорданов / Photo Shots /

Северозападна България е онази част от родината ни, в която ще се насладите на забележителна природа и спиращи дъха природни картини. Планински масиви и тучни поля с плодородна почва са дом на разнообразни, редки животински или растителен видове. Тук въздухът е свеж и чист, а водата е от бистра по-бистра. В тази част на България се намира и град Берковица. Той е известен с разнообразни туристически дестинации. Една от тях са Хайдушките водопади, намиращи се на няколко километра от града.

След като излезете от града, стар асфалтов път ще ви отведе до водопадите. На места той е по-трудно проходим, но това не пречи по-висока кола да продължи стремглаво напред и нагоре сред гъстата разнообразна гора и виещата се около пътя бистра река. Въпреки това, препоръчваме Ви да извървите пътя пеша, за да може да се насладите на красотата на природата, която ще отвори любящата си прегръдка и ще ви помогнете да се впуснете в шеметен танц на сетивата.

Continue reading

ХАЙДУШКИ ВОДОПАДИ – ОАЗИС ДО БЕРКОВИЦА, НО ДОКОГА?

Драги приятели и съграждани,

Хайдушките водопади са една от атрактивните природни забележителности в нашия регион, която привлича туристи от близко и далеч. Малко са гостите на града, които не отделят няколко часа, за да се насладят на хладната прегръдка на гората и да послушат ромона на планинската река.

Тук обаче поставяме едно голямо „НО“!

С годините сякаш свикнахме пътят към Водопадите, реката, както и самите те, постоянно да са занемарени, замърсени и не само че не привличат туристи, но и отблъскват ентусиастите, решили да посетят тази природна забележителност. Случвало се е да се предприемат някакви мерки с цел облагородяване, но те винаги са половинчати и прекалено краткотрайни, лишени от всякакъв контрол и бъдещо развитие. Неведнъж се е налагало „Заедно за Берковица“, заедно с познати и приятели, да разчистваме от боклуци – не само пътя до водопадите, а и гората и реката около него. За самия път дори не е нужен и коментар.

Едни от основните опорни точки, използвани от всяка една местна власт през последните 15 и повече години, са „голяма част от терените са частни“, „няма подходящ проект“ и т.н. Но дали това може да бъде сериозна пречка в стремежа ни да развием, облагородим и популяризираме този туристически обект? Не само за гостите на града, но и за самите нас – берковчаните, които търсим прохлада в летните горещини, трошейки колите си по подобието на път, натоварени с оборудването за къмпинг или возейки малките си деца.

Публикацията продължава на посочения линк:

Continue reading

142 години по-късно

Драги приятели и съграждани, днес се навършват 142г. от подписването на Санстефанския мирен договор. Този договор слага край, както на Руско-турската война, така и на петвековното османско владичество, като дава началото на една нова, свободна България.

Днес в цялата страна ще се вее българското знаме, ще се мълвят патриотични слова и националната гордост ще превземе умовете и душите ни. Надяваме се всеки един от Вас да отбележи този ден така, както пожелае и по начин, който ще го направи щастлив и горд. Нека днешният ден остави следа в съзнанието ни и допринесе за развитието на мирогледа ни. Дори и за ден, дори и за миг, хубаво е България да бъде окъпана в цветовете на трибагреника и повече хора да прегърнат патриотичната идея.

За съжаление вярваме, че и днес ще предъвкваме мухлясалите исторически и политически теми… Че и днес може би ще намерим поводи да поспорим – дали това е Освобождението, към което са се стремяли поробените българи, дали днес сме свободни, какво е можело да стане, защо не е станало и т.н. Българите сме хора със пламенен характер, с високо самочувствие и вяра, че винаги сме прави, обичаме да спорим и да разбираме най-много от всички и от всичко. Няма да Ви кажем, че изброеното по-горе е грешно, излишно и не води до нищо добро. Не, вярваме, че всеки има право на мнение и то го определя като индивид. Но ще си позволим да Ви кажем какво изпитваме ние днес и какво за нас е този ден. Днес, повече от всякога, ние изпитваме почит и преклонение пред саможертвата на загиналите в Опълчението. Днес не ще си позволим дори за миг да не уважим делото и паметта на погубените в битките за освобождение на България. Не защото нямаме мнение, не защото нямаме позиция по определени въпроси за миналото, настоящето и бъдещето. А защото вярваме, че днес не е денят. Не е такъв ден.

Хората, които дадоха живота си за Освобождението, го направиха с чисти сърца и умове. Човек не прави саможертва и не се включва доброволно в такова тежко начинание, ако не е убеден в правотата на своите действия. Всички борци за свободата на България, без значение от техния етнос, са оставили костите си по дерета и балкани в името на свободата на духа, свободата на волята, в името на свободата на България. Те са били обединени от една върховна кауза.

За нас днес е ден на почит и преклонение пред падналите в битките за свободата и независимостта на България. Ще замълчим за минута в памет на героите и може би ще чуем тишината, изпълваща масовите гробове в Батак. Ще затворим очи и мислено ще коленичим пред камарите от кости, издигнати в Копривщица. Може би дори ще усетим зловонието на тлеещите огнища в Перущица. И ще ни обземе ярост. Но днес тя не ще бъде нашата водеща сила. Днес ще се смирим – в името на загиналите. Защото такава е сакралната идея. А утре ще продължим със споровете, разделението, егото и прочие. Яростта и негодуванието ще вземат отново превес и животът ни ще продължи по старому. Или може би не – ще видим. Ние, днешните българи, сме господари на времето си, ние сме тези, които творим бъдещето на децата си. Историята ще разказва за нас и нашите дела. И само времето ще бъде справедлив съдник.

Преди 142г. мъртви създадоха живот. Тяхната саможертва доведе до Освобождението на България. В основите на днешна България са вградени хилядите техни кости и върху тези кости ние вървим днес. Доволни или не от настоящето – днес ние ще се смирим пред паметта на загиналите. В сряда отново ще роптаем, съдим борим, но не и днес. Драги приятели и съграждани, благодарение на падналите в боевете за Освобождението на България днес имаме възможност и задължение да отстояваме мислите и желанията си с думи и дела. Знаем, различни са пътищата, по които вървим. Знаем, че всеки е прав за себе си и вярваме, че повечето от нас живеят с вяра в правотата на действията си. Знаете ли, колкото и да сме различни, ние сме повече еднакви – ние сме българи – от това по общо няма накъде. 142г. след Санстефанския мирен договор историята продължава, а с нея и ние вървим нанякъде – къде – само времето ще покаже. Бъдете истински, вярващи и упорити в постигането на делата си. Помнете винаги делото на героите и нека споменът за тях озари с божествена светлина паметта им.

С поздрав,
Заедно за Берковица

На снимката – опълченци, участници в боевете на Шипка, заснети в Пловдив през 1924 г.  – източник – интернет

172 години от рождението на Христо Ботев

„Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…“

Днес отбелязваме 172 години от рождението на Христо Ботев. 172 години са само няколко песъчинки в пясъчния часовник на времето, когато става въпрос за подобен гении, завети и дела.

Днес българският народ пак ще поднесе цветя пред паметниците на Ботев, днес медиите ще ни напомнят за героя, за свободата и смъртта. Забързаното ни ежедневие ще спре за няколко минути. Как ще изживеем тези минути, всеки ще реши за себе си – един ще притихне със сведена глава, друг ще продължи по пътя си, а трети пък ще се подиграе. Но дано тези минути станат часове, часовете – дни, а дните – месеци и т.н.. Нека заветите на Ботев кънтят в умовете ни, нека разбуждат заспалия лъв в нас и нека стихове за Ботев се мълвят и утре. Нека Той продължава да бъде противоречива личност, нека ни разделя, нека ни обединява, нека неговият бурен нрав ни плаши, нека ни е страх от неговото възмездие, нека стремглаво крачим по неговите стъпки – буйно и метежно – като буря, като ураган, като несломима сила в името на народната правда и благоденствие.

Един ден синът ми ще ме попита за Ботев, за неговото дело, смърт и лобно място. За него историците спорят и до днес. Но аз не бих спорил… Бих разказал на сина си за героизма и саможертвата, за възвишените идеали и посочвайки сърцето му, бих му казал, че Христо Ботев е жив. Той живее в нас, в нашите сърца и умове, напътства ни, дава мощ на десниците ни и ни подава ръка в мигове на отчаяние и безверие. Ние избираме дали да се вслушаме в гласа на Христо Ботев, дали да се вслушаме във вътрешния си глас. И дано този глас ни разтърсва всеки ден, дано ни разкъсва вътрешно и не спира да ни заклеймява, когато отвръщаме глава пред неправдата и проблемите на Отечеството.

Преди 172 години се роди поредният достоен син на България. Днес такива има все по-рядко. Нека поне не забравяме тези, които дадоха живота си, за да живеем ние свободни и независими.

Историята…

Едва ли има друга, така обширна и всепонятна наука като историята. Разлиствайки нейните прашни страници, ние се впускаме в едно шеметно и приказно пътуване, в което страстно и метежно се преплитат години, векове и ери, герои и митологични титани оспорват мястото си в света на хората, а събитията следват едно след друго, сякаш забързани от силата  на скоростно-въртящ се механизъм. Едва ли има друга наука, която с такъв детайл да може да върне времето назад, да възроди пред нас велики картини от живота на дедите ни и да изрисува с тях огромно пано – живо и реално. Но дали наричайки историята наука не омаловажаваме самата нея? Нима толкова лесно бихме могли да поставим в рамка нейната сила и способност? Дали не е по-удачно да наречем историята универсален пътеводител, гид в света на човечеството, наръчник за живот.
Нека историята не е поредната хуманитарна наука. Тя е нещо много повече. Познаването на историята, нейната детайлност и всеобхватност, би ни предоставило достъп до древни знания, факти, наставления, заключения. Чрез нея  бихме могли да осъществим контрол над прашинките на пясъчния часовник на времето. Или поне бихме си взели поуки и бихме ги наблюдавали с повишено внимание. Историята е тази, която ни учи как да живеем утре. Чрез нея миналото ни нашепва и ни напътства. Чрез познаването на историята ние се учим, както от достиженията на древните, така и от техните падения. Смисълът на историята е да бъдем запознати с делата на тези преди нас и на базата на техния опит, на нашия опит, да градим един нов, развиващ се свят, с ясни и целеустремени перспективи. На база на миналото, ние формираме нашето бъдеще. А как щяхме да познаваме миналото си, ако историята не ни предаваше неговите тайни.

Историята е тази, която полага фундамент, върху който да градим съзнанието си, възприятието си и културата си. Понякога тя ни прави горди, кара ни да вървим напред с високо вдигната глава. Друг път, тя ни кара да поспрем, да замълчим и да признаем своите грешки. Чрез нея имаме възможността да се поучим от тях, да ги избегнем и да продължим напред. Често говорим за културата и народопсихологията на хората, но дали си даваме сметка, че голяма роля в тяхното формиране, е изиграло именно развитието на историческата дисциплина. Сама по себе си тя е метежна сила, която може да издига и да сваля главнокомандващи, да съгражда и унищожава държави, да променя религиозната обвързаност и да подменя културните особености. Тя е източник на информация, а всички знаем, че който разполага с предварителна информация, той вече води в надпреварата.

Като говорим за история, нека не пропуснем и историците. Посветили себе си на това тайнство, те са тези, които имат способността да говорят с миналото, да го тълкуват, анализират, коментират и да го предоставят на нас, обикновените хора, под формата на един синтезиран завет.

„Длъжен съм да предам всичко, което ми се разказва, но да му вярвам – не съм длъжен.“ – казва самият Херодот. Понякога историята се моделира. Да, звучи ужасно. Ще попитате как може някой да е толкова арогантен, за да има дързостта да се намеси сред изписването на страниците на времето. Понякога историята се пише от победители, те се опитват да я променят в угоден за тях вариант. И успяват. Но за много кратко. Защото преди всичко историята е истина. Тя се базира на факти, на древни писания, запазени през вековете, на опита на милиони души, живели преди нас. В света няма такава всемогъща сила, която може да контролира такъв поток от информация, такъв бесен порив на времето.

В голяма степен историята се базира на изучаване и анализ на миналото. Често смятаме това минало за нещо мъртво, преминало, без възможност за завръщане. И ако не бе историята може би щяхме да сме прави. Но именно тя ни учи, че новото всъщност е забравено старо. Че настоящето е пропито от миналото и е следствие от него, че то живее сред нас, а ние често дори не му обръщаме внимание. И грешим. Ако нямахме познания за миналото, ако не можеше то да ни дава крила в мигове на безнадеждност и да ни прави находчиви на базата на натрупан опит в сложни моменти, то човечеството и познатия ни сега свят биха рухнали като гнило дърво без корен, изправено пред метежните бури на времето. Познавайки миналото си, ние осъзнаваме настоящето и градим бъдещето си. Това е ролята на историята – да ни предаде завет за бъдни времена.

Нека не наричаме историята наука. Нека тя за нас да бъде пътеводна светлина. Нека тази светлина разкъсва света на сенките и непознатото и повдига пелерината на отминалите времена.  Нека се учим от историята. Нека я тълкуваме като завет. Нека все повече се вслушваме в шепота на Клио, която тихо ни мълви и разказва за това, което някога е било.

За да осъзнаем значимостта на историята нека си зададем един въпрос – какво би било битието ни без нея или без нейното познание. Дали ще можем да се справим или времето със своята цикличност смазващо ще ни притиска в ъгъла и ние без да осъзнаваме къде грешим и какво правим, ще се блъскаме в стената на собствената си некомпетентност. За щастие, историята е тук и ни напътства. Историята ще бъде винаги с нас. Изчезне ли тя, изчезне ли споменът за миналото, изчезва и бъдещето ни. И ако все пак искаме да класифицираме историята като наука, то нека тя да бъде наука за живота (с кратко допълнение – Как да го живеем.) .