Едва ли има друга, така обширна и всепонятна наука като историята. Разлиствайки нейните прашни страници, ние се впускаме в едно шеметно и приказно пътуване, в което страстно и метежно се преплитат години, векове и ери, герои и митологични титани оспорват мястото си в света на хората, а събитията следват едно след друго, сякаш забързани от силата на скоростно-въртящ се механизъм. Едва ли има друга наука, която с такъв детайл да може да върне времето назад, да възроди пред нас велики картини от живота на дедите ни и да изрисува с тях огромно пано – живо и реално. Но дали наричайки историята наука не омаловажаваме самата нея? Нима толкова лесно бихме могли да поставим в рамка нейната сила и способност? Дали не е по-удачно да наречем историята универсален пътеводител, гид в света на човечеството, наръчник за живот.
Нека историята не е поредната хуманитарна наука. Тя е нещо много повече. Познаването на историята, нейната детайлност и всеобхватност, би ни предоставило достъп до древни знания, факти, наставления, заключения. Чрез нея бихме могли да осъществим контрол над прашинките на пясъчния часовник на времето. Или поне бихме си взели поуки и бихме ги наблюдавали с повишено внимание. Историята е тази, която ни учи как да живеем утре. Чрез нея миналото ни нашепва и ни напътства. Чрез познаването на историята ние се учим, както от достиженията на древните, така и от техните падения. Смисълът на историята е да бъдем запознати с делата на тези преди нас и на базата на техния опит, на нашия опит, да градим един нов, развиващ се свят, с ясни и целеустремени перспективи. На база на миналото, ние формираме нашето бъдеще. А как щяхме да познаваме миналото си, ако историята не ни предаваше неговите тайни.
Историята е тази, която полага фундамент, върху който да градим съзнанието си, възприятието си и културата си. Понякога тя ни прави горди, кара ни да вървим напред с високо вдигната глава. Друг път, тя ни кара да поспрем, да замълчим и да признаем своите грешки. Чрез нея имаме възможността да се поучим от тях, да ги избегнем и да продължим напред. Често говорим за културата и народопсихологията на хората, но дали си даваме сметка, че голяма роля в тяхното формиране, е изиграло именно развитието на историческата дисциплина. Сама по себе си тя е метежна сила, която може да издига и да сваля главнокомандващи, да съгражда и унищожава държави, да променя религиозната обвързаност и да подменя културните особености. Тя е източник на информация, а всички знаем, че който разполага с предварителна информация, той вече води в надпреварата.
Като говорим за история, нека не пропуснем и историците. Посветили себе си на това тайнство, те са тези, които имат способността да говорят с миналото, да го тълкуват, анализират, коментират и да го предоставят на нас, обикновените хора, под формата на един синтезиран завет.
„Длъжен съм да предам всичко, което ми се разказва, но да му вярвам – не съм длъжен.“ – казва самият Херодот. Понякога историята се моделира. Да, звучи ужасно. Ще попитате как може някой да е толкова арогантен, за да има дързостта да се намеси сред изписването на страниците на времето. Понякога историята се пише от победители, те се опитват да я променят в угоден за тях вариант. И успяват. Но за много кратко. Защото преди всичко историята е истина. Тя се базира на факти, на древни писания, запазени през вековете, на опита на милиони души, живели преди нас. В света няма такава всемогъща сила, която може да контролира такъв поток от информация, такъв бесен порив на времето.
В голяма степен историята се базира на изучаване и анализ на миналото. Често смятаме това минало за нещо мъртво, преминало, без възможност за завръщане. И ако не бе историята може би щяхме да сме прави. Но именно тя ни учи, че новото всъщност е забравено старо. Че настоящето е пропито от миналото и е следствие от него, че то живее сред нас, а ние често дори не му обръщаме внимание. И грешим. Ако нямахме познания за миналото, ако не можеше то да ни дава крила в мигове на безнадеждност и да ни прави находчиви на базата на натрупан опит в сложни моменти, то човечеството и познатия ни сега свят биха рухнали като гнило дърво без корен, изправено пред метежните бури на времето. Познавайки миналото си, ние осъзнаваме настоящето и градим бъдещето си. Това е ролята на историята – да ни предаде завет за бъдни времена.
Нека не наричаме историята наука. Нека тя за нас да бъде пътеводна светлина. Нека тази светлина разкъсва света на сенките и непознатото и повдига пелерината на отминалите времена. Нека се учим от историята. Нека я тълкуваме като завет. Нека все повече се вслушваме в шепота на Клио, която тихо ни мълви и разказва за това, което някога е било.
За да осъзнаем значимостта на историята нека си зададем един въпрос – какво би било битието ни без нея или без нейното познание. Дали ще можем да се справим или времето със своята цикличност смазващо ще ни притиска в ъгъла и ние без да осъзнаваме къде грешим и какво правим, ще се блъскаме в стената на собствената си некомпетентност. За щастие, историята е тук и ни напътства. Историята ще бъде винаги с нас. Изчезне ли тя, изчезне ли споменът за миналото, изчезва и бъдещето ни. И ако все пак искаме да класифицираме историята като наука, то нека тя да бъде наука за живота (с кратко допълнение – Как да го живеем.) .
