Скромна лепта за надежда и усмивка

В навечерието на Коледа „Заедно за Берковица“ за пореден път ще организира своята кампания „Сподели обяд с пенсионер в нужда“. Тя ще бъде проведена на 8-ми декември и се надяваме да обхване още повече села и нуждаещи се. Повече информация:

Информация за събитието на 08/12/2018г.

Страница на кампанията „Сподели обяд с пенсионер в нужда“

Страница на „Задно за Берковица“

В края на публикацията може да видите видео от Великденската ни кампания.

Кому е нужна тази кампания и защо ще бъде проведена отново?

Северозападът е най-бедният край в България. Факт! Но всички ние си мислим, че знаем колко е страшно и трудно, че разбираме мизерията, бедността и самотата. Нищо не разбираме, не можем дори и да си представим…  Мислим си, надяваме се, че разбираме трудния живот на хората, болката и страданието , с което се сблъскват всяка минута. Докато не отидем при тях и не видим с очите си, не усетим с дъха си и цялото ни същество не потръпне от страх, мъка и безпомощност. Тогава осъзнаваме колко страшно е да си на тяхно място.

В околните села част от хората живеят на ръба на мизерията, далеч под социалния минимум, далеч от разбирането ни за живот. Самота, бедност, студ, тъмнина, страх … За нас в повечето случаи това са просто страшни думи и усещания, с които може би сме се сблъскали, но дори и да е така, това е било за кратко, с ясната идея и надежда, че ще дойде по-добро време. За голяма част от възрастните хора тези усещания и възприятия са ежедневие и несломимо статукво. Голяма част от тях вече не хранят надежда, че нещата биха се променили дори за миг, те се носят като сенки между двата свята – този, сегашния, лишен от мечти и надежди и онзи, отвъдния, в който надеждата за светлина и спокойствие, е още жива. Гледаш ги, хора от плът и кръв, а всъщност призраци – очите им пусти, тъмни, насълзени, гледаш в тях и немееш. Човешка трагедия, нелогична за този и миналия век, за мирно време и развита цивилизация.

Continue reading

Сирените звучат

„Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…“

Днес отбелязваме 142 години от саможертвата и подвига на Христо Ботев и водените от него четници. 142години са само няколко песъчинки в пясъчния часовник на времето, когато става въпрос за подобен гении, завети и дела.

Днес сирените пак ще завият, ще напомнят за героя, за свободата и смъртта. Забързаното ни ежедневие ще спре за минута. Как ще изживеем тази минута , всеки ще реши за себе си – един ще притихне със сведена глава, друг ще продължи по пътя си, а трети пък ще се подиграе. Но дано тази минута стане час, часът – ден, денят – месец и т.н. Нека сирените пищят в умовете ни, нека техният вой разбужда заспалия лъв в нас и нека стихове за Ботев се мълвят и утре. Нека Той продължава да бъде противоречива личност, нека ни разделя, нека ни обединява, нека неговият бурен нрав ни плаши, нека ни е страх от неговото възмездие, нека стремглаво крачим по неговите стъпки – буйно и метежно – като буря, като ураган, като несломима сила в името на народната правда и благоденствие. 

Един ден синът ми ще ме попита за Ботев, за неговото дело, смърт и лобно място. За него историците спорят и до днес. Но аз не бих спорил… Бих разказал на сина си за героизма и саможертвата, за възвишените идеали и посочвайки сърцето му, бих му казал, че Христо Ботев е жив. Той живее в нас, в нашите сърца и умове, напътства ни, дава мощ на десниците ни и ни подава ръка в мигове на отчаяние и безверие. Ние избираме дали да се вслушаме в гласа на Христо Ботев, дали да се вслушаме във вътрешния си глас. И дано този глас ни разтърсва всеки ден, дано ни разкъсва вътрешно и не спира да ни заклеймява, когато отвръщаме глава пред неправдата и проблемите на Отечеството ни.

Ако все пак не чувате този глас, ослушайте се днес в 12:00ч. – ще го чуете… Шепот от миналото отправен към бъдещето… И дори сирените няма да го заглушат…

 

Забравените – живота на пенсионерите в Северозапада

Грубата и неудобна истина за живота на хората в селата

„Заедно за Берковица“ представя своя късометражен филм „Забравените“. Кадрите за филма бяха заснети по време на тазгодишната ни кампания „Сподели обяд с пенсионер в нужда“. Чрез нея бяха раздадени над 70 пакета с хранителни продукти в част от селата около Берковица.

Дълго време се чудехме как да представим това, което видяхме. Не искахме всичко в Северозапада да е сиво и мрачно за пореден път, да даваме трибуна на мизерията и недоимъка. Но за съжаление реалността е такава. В това видео ще видите едни от най-бедните хора в посетените от нас села. Хора, забравени и отритнати от държавата на високо ниво – въпреки усилията на кметовете и кметските наместници по места. Те живеят в друг свят – в свят, в който са забравени. Ние искаме да покажем този свят.

Често говорим за Северозапада, за хората, за бедността и винаги се опитваме да пресъздаваме нещата по-положително, с надежда, не харесваме отчаянието и негативизма. И може би тук понякога грешим. Може би читателите и зрителите остават с впечатление, че животът не е толкова страшен и труден.  Може би понякога трябва да кажем и покажем истината – нешлифована, груба и неудобна, но истина.

Но нека не бъдем грешно разбрани. Вярваме в бъдещето на Северозапада. Въпреки всичко, голяма част от хората в селата са с изправени глави, с несломим дух и с взор, изпълнен с надежда. А надеждата винаги ще я има, винаги ще бъде част от тяхното ежедневие, от нашите кампании и ще бъде опора, върху която ще градим по-добрия Северозапад.

Благодарим на всички, които взеха участие и спомогнаха за реализирането на тазгодишната кампания в помощ на възрастните хора в околните села.

Вие сте героите на нашето време, Вие променяте времето.

П.С. Ще Ви бъдем признателни, ако споделите статията или клипа. По този начин нашите общи усилия и стремежи за един по-добър роден край ще бъдат чути от повече хора, ще привлечем внимание и подкрепа.

 

Комплекси рушат парк „Калето“ в Берковица

Явно на Великден на някой са му счупили яйцата и е решил да излее яростта си върху едно бездушно парче метал. Индивид или индивиди, изтъкани от комплекси и чувство за малоценност, са запратили контейнера за боклук, поставен в парк „Калето“ в дере. Бутали са го около 80-100м. и след това са осъществили тяхното злодеяние.

Това е поредният пример, който може да обясни и допълва много неща – защо нещата в България и в частност в Северозапада не вървят, защо мнението на другите народи за нас не е много положително, защо парковете и държавата ни се намират в такова окаяно състояние. Обърнатият контейнер е символ на онова, в което се превръщаме ние, града ни и държавата ни без да се усетим.

Тук политиците не са виновни. Тук виновни сме ние, гражданите. Виновни заради апатията ни, заради липсата на контрол, затова, че подминаваме такива прояви и такива субекти с лека ръка. Затова, че свеждаме глава пред неправдата. И докато политици и мними революционери говорят за саморазправа, агресия и оставки, аз ви предлагам поход към ментална революция – революция на мисленето, на ценностната система. С личен пример ние можем да променим статуквото, да ограничим подобни прояви и да предизвикаме доброто и гражданската активност сред приятели и познати. В името на един по-добър град и свят, всеки трябва да даде своята скромна лепта под една или друга форма. Сигурен съм, че ако хората, които са извършили това „геройство“ имат по-добри примери около тях, ако имаха страх от институциите, ако виждаха старанието, което полагаме всички в името на парка и града си, нямаха да направят това.

В такива случай винаги се сещам за „Теорията за счупените прозорци“. Накратко тя може да се обясни по следния начин: „Ако в една сграда е счупен един прозорец, и никой не го ремонтира, то след определено време в тази сграда няма да остане нито един здрав прозорец.“. Повече за нея прочетете ТУК .

Такава е и нашата страна – сграда със строшени прозорци, окаяна фасада и тук-там лоши, неприветливи съседи.

P.S. Напомням, че „Заедно за Берковица“ следи състоянието на лесопарк „Калето“ вече няколко години. Включваме се активно в неговото почистване и контрол. Преди 4 години поставихме кошчета за боклук, които бяха откраднати на третия ден. Последва поставянето на пейки – бяха счупени след няма и месец. След година поставихме пейки за пореден път, но резултатът беше очакваният от нас – счупени за по-малко от два месеца.

Нищета, самота, надежда и вяра – впечатления от „Сподели обяд с пенсионер в нужда“2018г.

Преди дни разговаряхме с приятел за последната кампания на „Заедно за Берковица„, а именно „Сподели обяд с пенсионер в нужда„.  Той се интересуваше какво ни е накарало да се занимаваме с нещо, което въобще не е наша грижа, нещо, за което трябва да се грижи държавата, нещо, за което никой не ни е молил. И тогава тези въпроси предизвикаха в мен други такива, започна една главоблъсканица, целяща да открие най-правдоподобния отговор, лишен от излишен драматизъм, а състоящ се основно от прагматизъм и нормално стекли се събития. 

Започнах с това, че кампанията се провежда за пети път от „Заедно за Берковица“. Без да искам се залутах в класическия пропаганден жаргон и следвах поетапните стъпки на опорните точки. В този момент спрях и реших да предизвикам съзнанието си и спомените си. Те откриха пред мен онези картини, до които ние се докоснахме в онази събота, в която раздавахме хранителни пакети на възрастните хора в крайна нужда в околните на Берковица села.

Няма как да бъде описана мотивацията ни. Това са емоции и желания, които те обземат, видял веднъж мизерията, в която живеят твоите сънародници. Знаеш, че никой няма да им помогне и не можеш да се примириш с това. Запретваш ръкави и действаш – алтернатива няма. Защо ние или защо аз – ами, защото други няма.

Тазгодишната кампания беше тежка за нас, хората от „Заедно за Берковица“. С годините ние бяхме изградили познанства и приятни взаимоотношения с голяма част от хората , на които помагахме. За съжаление тази година, някои от тях не ни посрещнаха пред схлупените си къщи. Според някои това може да се класифицира като нещо нормално , но не е така. Може би щеше да е нормално, ако хората бяха завършили земния си път поради старост или тежка, неизлечима болест. Е, някои от хората, които загубихме тази година си отидоха от недохранване, мизерия и студ през зимата, която така и не успяха да прекарат. И тук веднага се сещам за онзи първи път през 2015г., в който посетихме Севда, живееща в нещо подобно на обор, без врата и прозорци без стъкла, в края на декември, цялата в черна пепел, с напукано лице, влакнеста коса, но с усмивка – странна за положението й , но усмивка… Севда, на няма и 50 години… Тази жена вече я няма… Загина – гладна, премръзнала, самотна. Всичко това в европейска България по време на нашето европредседателство. Въпреки усилията, положени от местния кметски наместник. Просто държавата е такава – зла мащеха. Черна действителност. Continue reading